Your cart is empty
ЛАВРЕН ПЕТРОВ: ЦЕНИТЕ НА БЪЛГАРСКОТО ИЗКУСТВО И ХУДОЖЕСТВЕНО НАСЛЕДСТВО СА НАЙ-НИСКИ В ЕВРОПА

Галерия „Лоранъ“ е едно от малкото места у нас (а може би  единствено), което работи с мисията за представяне на българското художествено наследство. Срещаме се с Лаврен Петров, собственик на галерията и Марията Аврамова, изкуствовед, които ни разказват за  българския пазар на изкуства, сътрудничеството мъжду частните галерии и държавните институции и къде се позиционира българското изкуство на европейската сцена.

 


SofiaPress

 

В момента във Вашата галерия представяте изложбата „Брегът и морето”. Разкажете ни повече за нея, участниците и концепцията.

Лаврен Петров: Това е част от стратегията на галерията да показва в различни аспекти и моменти от фонда си. Някои от картините са нови постъпления, други по-стари, но в крайна сметка мисля че се получи една хубава изложба.

Марияна Аврамова: След летния период, с тези художествени наследства, се роди идеята че можем да направим една такава изложба, защото тази тема е вълнувала много автори от началото на XX век. Новите ни постъпления също бяха в синхрон с тази идея. Всичките са с много висока художествена стойност. В началото си мислехме за изложба на един автор, но след това решихме, че една обща такава може да даде по-голям поглед с по-различни стилове.

 

Нека поговорим за пазара на картините през последните 5 години и като цяло за изобразителното изкуство в България. Какви промени претърпява? 
Лаврен Петров: Спецификата на „Лоранъ“ е, че ние се занимаваме от около 2 години с художествено наследство. Може би сме единствената галерия, която специално се е профилирала в него. Така че, за да не говорим за изкуството като цяло, може да говорим за неговите тенденции, например.

Моето мнение е, че винаги има приливи и отливи. Понякога трудно се достига до нови хора и нова публика. Смятаме че чрез такива изяви и чрез медии като вашата, например, хората успяват да достигнат до информацията. За ценните произведения винаги има пазар, но за съжаление той все още не е толкова масов. От една страна има конкуренция – всяка една галерия и аукционна къща се опитва да работи на този пазар.

Като че ли има по-голямо предлагане на произведения отколкото търсене. В нашия ценител все още няма огромната страст, защото да определяме за колекционер някого, който има няколко картини е малко несериозно. Няма голяма страст, като че ли, в хората за такива големи произведения. Не е необходимо да имаш големи познания и натрупвания, за да си дадеш сметка, че когато си задоволил своите материални потребности, имаш някакъв стандарт на живот и е добре изкуството да влезе в дома ти. Да, тези хора не са толкова много, но пък и не са толкова малко в сравнение с преди 10 години.

 

От известно време се говори, че интересът на българите все повече нараства. Дали има някакво възраждане в художествената ни култура и възпитание?


Лаврен Петров: Това е свързано до голяма част със стандарта на икономиката. Има все повече заможни и интелигентни хора сега, отколкото преди 5 -10 години, а това е добре за всички. Разбира се, голяма част от тези хора проявяват интерес към изкуството, но не до такава голяма степен, че да има подем или бум. Има и други фактори:  не чак толкова доброто развитие на пазара се дължи на една целенасочена политика на държавата. Липсва законодателство, което да подпомага развитието на пазара и меценатството. Няма представителни музеи и галерии, в които посетителите да видят блясъка на експоната, така че да го пожелаят в дома си. Като цяло, в България нямаме достатъчно хубави музеи и галерии. Имаме Национална галерия, Софийска градска, но дори и те нямат този блясък.  С повече финанси и широка дейност, би могло да се случи и така, че да се подтикнат дадени частни лица да заговорят за изкуство.

„Бряг“ – Марио Жеков, част от изложбата „Брегът и морето“ в галерия Лоранъ.

 

Има ли и каква е връзката между Националната галерия (НХГ) и частните галерии. Установяват ли те някакво сътрудничество? 
Лаврен Петров: Като представител на три частни организации ви казвам, че сътрудничество има, но то не е достатъчно развито. Дължи се на политиката на държавните галерии, които са малко ревниви към своите позиции и винаги искат да доминират, което създава проблем. Държавата не е отворена към частните институции.

 

Няма ли представители на Националната галерия, които да „разузнават“  работата в частните? 
Марияна Аврамова: Има такива, но общо взето този вид взаимоотношения между частна-държавна институция, не е достатъчно добре регламентирана.


Лаврен Петров: И не е достатъчно развита. В София силните галерии са Националната галерия и Софийска градка художествена галерия (СГХГ). Те развиват своята дейност, но не толкова с частните галерии. В тях има чувство за доминация, а когато имаш партньор, трябва да си равнопоставен с него. И отгоре на това може да сложим, че ние през годините имаме големи пропуски в развиването на частния пазар. Частната инициатива е това, което трябва да води в една демократична и свободна държава. Тя трябва да се опитва да помага, а не да доминира.

 

Това зависи от ръководството или от регламентите?
Самите управления са много сложни. Тези институции имат самостоятелност във финансирането. Общини, министерства… така че, не зависи единствено от ръководителите.

 

Да, но все пак не се правят някакви откупки?
Сега всички чакаме да видим какво ще стане с новото дарение на Националната галерия и дали ще има възможност за такива откупки. Смени се и ръководството на галерията. СГХГ винаги е имала фонд за откупки и в това отношение е добре. Частните галерии имат по-голям шанс за търгуване с изкуство, защото държавните галерии не купуват. Една ценна картина, появяваща се на пазара в момента е приоритет на частните галерии, защото те могат да я купят. Благодарение на това ние съществуваме.

Другият важен проблем свързан с музеите и галериите е, че те трябва да решат проблема си с материалната база. В България няма такива депа за съхранение на изкуството, както има в чужбина. Държавата притежава много ценни произведения и често ги похабява. Но със сигурност не е бедна откъм ценни артефакти. Например, в годините между 1944 – 1989 година има конкуренция с частен пазар и една голяма част от ценните произведения от различни художници и различни времена, са влизали в държавните фондове на музеи и галерии. За това е важно държавните музеи и галерии да опазват това, което имат и когато се сблъскват с частни галерии, да бъдат по-толерантни и умерени.

 

Какво е вашето мнение за българското изобразително изкуство, сравнявайки го с европейското. Къде се позиционираме? 
Лаврен Петров: Това е много субективен въпрос и аз не смятам, че мога да дам една такава оценка. Не мисля, че сме непълноценни и на страната ни ѝ липсва нещо, че да сме в „дълбока провинция“. Тези неща ние си ги поставяме. Ако ме питате защо пазарът в България или цените на българското изкуство и художествено наследство са най-ниски в Европа, което е добре да се каже, това е защото ние сами го оценяваме по този начин. Това е въпрос на вътрешна оценка, самочувствие. Няма как да очакваме да има реакция навън. В съзнанието ни е наложено, че нашето изкуство стига до Калотина. Не си даваме сметка, че руското изкуство се купува от руснаци, чешкото от чехи, унгарското от унгарци. Българското би трябвало да се купува от българи.

 

Когато четем някакъв чужд анализ за изкуството ни, най-често се стига само до Владимир Димитров – Майстора и Дечко Узунов…
Отвън няма никакво познаване. Не мисля, че някой дори може да се изказва за Майстора или Узунов. Има непознаване от една страна, а от друга – интерес, дори териториален. Колекции от Европа придобиват български произведения, но ние не сме готови да ги предложим дори и на институционално ниво. Имам информация за опити на сериозни институции и музеи, но колегите тук нямат достатъчно желание да тръгнат в тази посока. Българското изкуство дори и по териториален признак трябва да бъде по европейските музеи, които имат изкуство от цял свят. Ние дори не умеем да го предложим. А когато някоя важна чужда галерия се интересува от българско изкуство, те търсят някого от Министерство на културата, НХГ и СГХГ. Не търсят нас, но се надявам един ден да се случи.


Марияна Аврамова: Не трябва да имаме предразсъдъци, че нашето изкуство е друга категория и е по-ниско. Трябва да имаме самочувствието че правим нещо ценно и когато е ценно за нас, ще е ценно и за останалите. Западното изкуство не ни познава, защото ние не излизаме толкова често навън. По отношение на пазара – няма как да го познават добре, за това и не може да се появи измежду тях някакъв стойностен български продукт, след като не го познават.


Лаврен Петров: Има такива примери за единици колекционери, които се интересуват от съвременното ни изкуство, но това е по друга линия. Свързано е с определени кръгове на интереси -приятелски и политически. Като цяло не съм чувал за изложба на известен художник от миналото или обща изложба на известни български художници да бъде представена в някой европейски музей. Няма такава политика от страна на институциите. Да, показваме тракийските си съкровища, но в България има изкуство създадено и от българи, не само от траки и не само съвременниците, които са близки до управлението. А имаме чудесни автори от 20-те, 30-те и 40-те години на миналия век, които са творили в Европа, живели са в Европа и всичките им приятели и познати са били утвърдени, големи имена от тогавашното европейско съвремие. Трябва да подхождаме с повече самочувствие и да бъдем малко по-обединени  към представянето на българското изкуство от 20-ти век. Защо да не го представим пред Европа и света? Ето въпрос към Министерство на културата. Защото, всъщност, те не го правят?

« back